УЛТРАС НОВЕЛА - ЧАСТ ВТОРА

ЧЕРВЕНО-БЯЛАТА ЗЕБРА

от Давид Кото 

ЧАСТ ВТОРА

Стоях облегнат на колата ми, очаквайки автобуса, с който пристигаха моите ученици. Веднага забелязах, когато се появи капута Алекс.

 - Ей, Алекс, ела тук! – извиках му. По физиономията му разбрах, че знае много добре защо го викам.

 - Какво е станало с окото ти, защо е насинено? – попита ме той.

 - Ти ми кажи.

Седяхме мълчаливо известно време. Аз го гледах право в очите. Той мен – не. Въртеше си погледа на всички страни. Личеше си, че се чувства некомфортно.

 - Вчера бях на стадиона на Овиедо. За да намеря едно знаме и един шал, които ни откраднаха онези боклуци. Влезнах в тяхната стаичка, но не ги открих. Обаче знаеш ли какво открих?

Отворих багажника и му показах горелката. Веднага пребледня. Явно не го очакваше. Вероятно глупакът беше забравил за този инструмент. Опита се да измънка нещо, но не му позволих.

 - Не беше единственото, което намерих. Намерих също и няколко отрепки, които ни очакваха и за малко не ни претрепаха. И не знам защо, но имам чувството, че човекът, откраднал тази горелка, е същият, който е предупредил копелдаците, че ще бъдем там през нощта.

Алекс отново се опита да си отвори устата, за да се оправдае, но аз продължих с моя монолог. 

- Нямаше да имам никаква причина да се усъмня в тебе, ако не си спомних, че ти онзи ден мина по коридора до мен точно в момента, в който се уговарях по телефона за тази нощ. И че само един тъпанар като теб може да се появи в класа ми с фланелка на „УЛТРАС ОВИЕДО“.

Този път дори не се опита да се защити. Беше забил погледа си в земята. Вече не беше онзи нахакан и нагъл Алекс. Знаеше много добре, че ще го изключат от училището само десетина дни преди края на годината.

 - Какво? Тръгваме ли към директора? 

- Не, моля ти се, недей! – проплака той. – Само ми кажи какво искаш от мен да направя, за да оправя нещата. 

- Знаеш много добре какво. Да ни върнеш знамето и моята зебра. 

- За зебрата няма проблем, но за знамето е невъзможно. Не знам изобщо в кой е. Мен никой не ме брои за фактор в тази група

. - Това няма нужда да ми го казваш. Ясно е, че си най-големият мишок. Но поне можеш да поразпиташ за знамето. И да ми донесеш шала. 

- Добре, но имам нужда от време. Ще ти го донеса другата седмица, в петък.

Опитваше да си спечели време. Ясно беше, че няма да ми даде шала преди да свърши учебната година, защото, ако го върне по-рано, пак мога да го изтропам на директора. Следващият петък, значи два дни преди дербито. Пак ме устройваше. Важното беше, че ще си върна зебрата преди някое говедо да я запали или да се изпикае върху нея.

В момента, в който Инес натисна звънеца на къщата на своите родители, се почувствах изключително нервен. Прословутата вечеря, отложена заради моите нощни приключения в Овиедо, щеше да се състои сега. Запознах се с майка ѝ, която работеше в банка и с баща ѝ, който беше личен лекар. Изобщо не им допаднах, личеше си от първия поглед, но като истински сноби и лицемери изобщо не го показаха. Дори не ме попитаха защо ми е насинено окото. Бях допуснал и явна грешка в дрескода, обличайки бяло поло „Фред Пери“. Ръкавите му бяха къси и от рамото ми се виждаше част от татуировката с емблемата на Спортинг, оградена от лавров венец. Имиджът ми на „културно момче“, създаден от гаджето ми, се изпари за секунди с моето насинено око и футболна татуировка.

Вечерята мина сравнително добре от кулинарна гледна точка – беше вкусна. Поговорих си малко с майката на Инес, най-вече за моето семейство и за моята работа. Баща ѝ почти не обелваше дума. Гледаше ме с лицето на Нострадамус, който вижда моето бъдеще, което не е много светло. Опитвах се да изглеждам духовит, но никой не се смееше на шегите ми. Но, когато започнахме десерта, изскочи темата, която смятах за табу в тази къща. Докато се наслаждавах на прекрасното тирамису, приготвено от потенциалната ми бъдеща тъща, по телевизията в трапезарията започнаха да дават новината на деня: новия трансфер на Барса.

ВРАГ НОМЕР 12 НА УЛТРАСИТЕ: ФЕНОВЕТЕ-СТАДО

Поредният бразилец, облечен в скъпи дрехи на „Найк“ и „Адидас“, украсен с татуировки, пръстени и златни ланци, не можещи да скрият статуса му на поредния неграмотен новобогаташ, излязъл наскоро от гетото и превърнал се в символ на модерния футбол. Стадо от хиляди псевдофенове беше придошло на „Камп Ноу“, за да посрещне новия си идол – медийната бразилска звезда, която със сигурност не може да посочи къде се намира градът Барселона на картата. Футболист, който не знае нито дума на испански и каталунски, но в скоро време всички медии ще ни убеждават, че е новият символ на „барселонизма“.

„Против модерният футбол“. Всички ултраси обичаме да повтаряме често тази фраза, като защитна реакция срещу изгниването на съвременния футбол. Ето това беше най-точният пример. Футболът на иконографията, на телевизионните реклами, на зализаните медийни звезди, на продажбата на фланелки… И на феновете-стадо, което подкрепя и плаща за този цирк. Има ги из целия свят, но най-вече в Барса и Реал Мадрид. Огромна част от феновете на тези два отбора са точно антипода на това, което наричаме „ултрас“. Разбира се, че има и мадридисти и барселонисти, които чувстват фланелката и подкрепят отбора си навсякъде, но са малцинство. Останалите са цяла лавина, подчинена на колективната тъпота, подхранвана от медиите и подвластна само на комерсиализма и парите. Да бъдеш фен на Реал Мадрид. Да бъдеш фен на Барса. Да бъдеш фен на тези, които винаги са шампиони, които никога не губят, които никога не страдат. Знаят ли те, какво е да ходиш всяка седмица на стадиона си или да минаваш хиляди километри на гостуване, без никаква надежда за друго, освен да завършиш десети във втора дивизия? Знаят ли те, какво е да губиш, какво е да страдаш? Знаят ли те, какво е да чувстваш със сърцето си цветовете на клуба?

Затова, когато бащата на гаджето ми, гледайки новините от „Камп Ноу“, изломоти, че това е абсурдно, очевидно опитвайки се да ме засегне, аз веднага се съгласих, за голямо негово учудване. 

- Напълно съгласен! Ебати стадото. Нямат ли нещо по-интересно за правене, от това да киснат на „Камп Ноу“ за този палячо? – казах му аз. 

- То всички, които гледат футбол, са си стадо. – каза той.

ВРАГ НОМЕР 11 НА УЛТРАСИТЕ: НЕВЕЖИТЕ, КОИТО НЕ ОБИЧАТ ФУТБОЛА

Този коментар не можех да се направя, че не съм чул. Беше изстрел право към сърцето ми. Целенасочен. Не можех да позволя да ме сравнят с тези овце, роби на модерния футбол. 

- Ами, аз ходя на стадиона и не се смятам за част от никое стадо. 

- Много ясно, всеки, който е в стадото, не може да се види отстрани и затова не се смята за част от него. – каза ми той с усмихнато и доволно лице. Това беше първата усмивка за тази вечер на боклука. Не исках да развалям вечерята, но това си беше откровена провокация и не можах да издържа. 

- Аз обичам моя отбор, защото го чувствам със сърцето си. А не като тези – казах, сочейки телевизора. – Знаете ли какво е това? Моята страст няма нищо общо с тази на тези палячовци. 

- Ахаа, ти чувстваш отбора със сърцето си? Как изобщо е възможно това? Аз не разбирам как е възможно в живота ти да е важно нещо, свързано с тази тъпа игра или име на отбор. 

- Ами, моят живот е доста по-различен от вашия. И, слава Богу…

Знам, че последното беше в повече. Но не можах да го избегна. Бащата на Инес успешно ме беше провокирал и аз паднах в капана. Задържа си погледа върху мен няколко секунди и повече не каза нищо. Доядохме си десертите в пълно мълчание. Вечерята завърши. Сбогувах се сухо с Инес и родителите ѝ и излязох на улицата.

Изчаках Алекс пред вратата на класната стая преди да почнат лекциите. Когато се появи, го придърпах към мен. 

- Не толкова бързо, лайнар. Имаш ли нещо за мен? 

- Утре сутрин ще имат среща. Ще уточняват хореографията за дербито и ще говорят и за вашето знаме. Явно ще бъде част от хореографията. 

- Къде и кога? 

- В десет и половина. В един бар в Овиедо. Казва се „Ла Деспенса“. 

- А нещо за шала ми? 

- Не можах да го открия. Но спокойно, другата седмица ще ти го донеса.

Както си и мислех, боклукът ще чака до последния учебен ден, за да ми го донесе. Но все пак имаше напредък за знамето. Извадих телефона и се обадих на Лео.

Паркирахме в подземния паркинг на центъра на Овиедо и се насочихме към стария град и Катедралата. 

- Мамка ти, Пиру, пак ме прееба да се занимавам с някакви глупости. – мрънкаше Китаеца. 

- Да, ще ни пребият като кучета, нали знаете. – пригласяше му и Боро. 

- Спокойно бе, само влизаме в бара, подслушваме ги къде е знамето и после газ. За обяд сме си вкъщи. – казах им аз.

Дори аз изобщо не си вярвах. В ебати гадната каша ни забърка Лео и тримата. Според него нямало друг начин. От доверените хора на нашата група само аз и Боро не сме толкова съмнителни за враговете ни. Останалите, или ги познаваха много добре, или не бяха достатъчно отговорни за такава мисия. Така че, аз и Боро бяхме избрани за формирането на този разузнавателен отряд. И естествено аз домъкнах и Китаеца, чувствах се много по-спокойно с него до мен, но той определено не беше доволен.

Мисията беше елементарна. Влизаме в бара, в който ще се съберат говедата, за да пием по една бира като нормални клиенти. И докато си пием бирата, да се опитаме да подслушаме какво си говорят на срещата и къде е нашето знаме. И после се връщаме в Хихон, за да планираме как да ги ударим и да си го върнем. Само това се искаше от нас. Както казваше Боро – шибано самоубийство.

Бар „Ла Деспенса“ се намираше на малка уличка в стария град. Изглеждаше кофти. Трябваше да прекосиш коридор, широк по-малко от два метра, между бара и стената, за да се озовеш в дъното, където заведението се разширяваше и бяха поставени масите и столовете. В случай на проблем, бягството щеше да е доста трудно.

Понеже барът беше от типа дископъб, в този момент сутринта беше полупразен. Имаше само двойка гаджета на бара и трима типове на една от масите в дъното. Единият от тях носеше черен суичър с логото на Овиедо, вторият – поло „Бен Шърман“ и бели „адидаски“ с черни ленти, а на третия цялата половина на лицето му беше синя и подута, вероятно от бухалката на Лео. Това бяха нашите хора.

Седнахме на три табуретки в една тъмна ниша, близо до тяхната маса, но удобно скрити от погледите им зад едни джаги. Музиката не беше много силна и би трябвало да ги чуваме добре. Изобщо не ни обърнаха внимание. Естествено, бяхме добре дегизирани. Боро носеше ленена риза с къси ръкави, Китаеца беше със своите ежедневни евтини дрешки на Pull & Bear, а аз бях със сива гъзарска риза с дълъг ръкав и кариран каскет в стил „хипстър“. Единственото, което ни издаваше, беше подутото ми око от тупаницата на дебелака, но се опитвах да го прикрия с ръка.

 - Какво ще желаете? – попита ни сервитьорката, атрактивна мургава девойка с дълга коса.

Никой от трима ни не отговори веднага. Девойката инстинктивно отстъпи назад, смятайки че и тримата сме се вторачили в циците й. Не беше далеч от истината. И тримата гледахме към гърдите й, по-скоро към това, с което бяха покрити. На синята фланелка, която носеше, с огромни букви в стил шрифт Лонсдейл беше написано: АЗ МРАЗЯ СПОРТИНГ. 

- По една бира, ако обичате. – казах аз, смутено отвръщайки погледа си. Приятелите ми сториха същото.

Вратата на бара се отвори и се появи дебелия хипопотам, който ми беше вкарал първата тупаница онази нощ. Заедно с него влезе и един друг индивид. Със сигурност не беше участник в случката на Тартиере, защото веднага бих го запомнил. Типът беше висок около 1.95 м., а раменете му бяха като гардероб. Преминаха през нашата маса без изобщо да ни обърнат никакво внимание. 

- Как ти е лицето? – попита дебелака жертвата на Лео. 

- По-добре, слагах му доста лед и кремове. Но вчера ме боля цял ден. 

- Жалко, че не бях и аз – включи се в разговора и великанът. 

- Щеше да се спукаш от смях, ако ги беше видял как бягат като зайци – каза му дебелакът.

 - Абе, не знам дали са бягали, но на този са му оставили хубав спомен – отговори великанът, сочейки с пръст другия с подутото лице. 

- Знаеш как. Струваше ни се толкова лесно, че забравихме да се пазим. Просто го издебнаха в тъмното, удариха го и после си счупиха краката да бягат. 

- Освен това трябваше да внимаваме, защото бяха много повече от нас. Аз преброих поне 3 коли – включи се в разговора и онзи със суичъра.

Китаеца не издържа. Поредната лъжа съвпадна с момента, в който беше отпил от бирата си. Той се задави от смях и изплю бирата върху нас и масата. Всички погледи на говедата се впериха в нас. 

- Ебати готиния виц – каза олигофренът Боро, тупайки го по гърба, в опит да замаже неловката ситуация.

След няколко мига на напрежение осъзнахме, че ни се размина и говедата се върнаха към разговора си. Започнаха една безкрайна дискусия за хореографията на дербито. Дали рисуваният банер трябва да стига до края на сектора, дали да има картони в останалите сектори, дали да вадят знамената за веене, къде да палят димките… А за нашето знаме не обелваха и дума. Един час и 3 бири по-късно Боро започна да ми шепне, че е време да си вървим, защото ще ни заподозрат и ще ни разкрият. Беше прав, но така или иначе вече бяхме поели риска да дойдем тук. Трябваше да издържим до края. И десет минути по-късно, великанът произнесе вълшебните думички: 

- Какво ще правим със знамето на селяните?

Бинго! Селяните – това сме ние, явно. И тримата замръзнахме, опитвайки се да настроим слуха си максимално. 

- Нищо специално. Ще го закачим до нашето, обърнато наобратно, за да се гаврим с тях – каза дебелака. 

- Къде го държите? – попита огромният.

Дойде нашият момент. Най-важният момент за нашата група. Бяхме влезли право в сърцето на врага, за да го постигнем. Щяхме да се върнем в Хихон като герои. Всички ще ни се възхищават, а Лео, Хуанхо и останалите лидери ще ни поздравят. Ще бъде уникално!

И точно в този миг, на косъм от голямата победа, един електронен звук превзе цялото помещение, насочвайки погледите на всички към нас. Потърсих с поглед извора на този звук и го открих в джоба на Боро. Отначало не си дадох сметка какво е, но след няколко секунди започна да ми се струва познато. Не съм вярващ, но започнах да се моля на Бог, да избегнем неизбежното. А неизбежното беше този звук, носещ се от панталона на Боро. „Колко бях щастлив, когато ми казаха, че ще убием едно говедо днес“ – песента на нашата групировка, която дебелият глупак си беше сложил за рингтон на телефона. А някой му звънеше в момента…

Нашият дебелак погледна мен и Китаеца виновно. Ние инстинктивно погледнахме към ултрасите на Овиедо. А те, включително и сервитьорката, гледаха към нас с тъпо изражение. Беше нормално. Нашата наглост се нуждаеше от време, за да я осъзнаят. Сигурно си мислеха, че имаме огромни топки, за да направим такова нещо. Топки? Не, имахме един тумор, който се казваше Боро. Който объркваше всичко дори само като диша. И който този път ни докара директно до дъното на ада. 

- Хайдеееееее! – изкрещях аз.

Още не бях довършил бойния си вик, когато Китаеца вече беше взел табуретката си и я хвърляше по говедата. Успя да уцели дебелака, който рухна назад, повличайки масата, напитките и двама от своите приятели. Аз хвърлих моята по този с черния суичър. Очаквах и Боро да направи същото, но страхливецът вече излизаше от бара.

Тръгнахме да тичаме към вратата, пазейки главите си от бутилките, с които ни замерваше врагът. Излязохме на улицата, препъвайки се един в друг и се затичахме към центъра с пълна сила. Боро ни водеше с 15 метра, но след секунди остана зад гърба ни. 

- Изчакайте ме, моля вииии – извика той с плачещ глас.

Да бе, как ли пък няма да те изчакаме, гаден дебелак, особено след всичко, което сътвори днес. Заебахме го и продължихме да тичаме като Юсеин Болт. Спряхме се чак когато преминахме Катедралата и стигнахме входа на паркинга. Никой не ни преследваше, бяха ни загубили. Запалих колата и излязох от паркинга, пилейки гумите. Преди да излезем за пътя към Хихон, реших да направя една обиколка с колата на парка в центъра, за да видя дали ще открием шибания наш дебелак. И наистина изпълзя от една малка уличка, потен, задъхващ се и с лице обзето от паника. Нямаше белези от удари, явно не го бяха докопали. Спрях рязко, а Китаеца отвори задната врата, за да се качи. Огромно облекчение се изписа по лицето на дебелака. Тръгнахме заедно към Хихон в гробно мълчание.

Тримата с Лео и Китаеца вървяхме към Ла Корте, нашият бар, в който се събирахме преди всеки домакински мач. Днес играехме с Расинг Сантандер в 9 през нощта. Ултрасите на Расинг, с които имаме огромна вражда още от древни времена, задължително щяха да се появят в града ни днес. Затова, от ранния следобед обикаляхме на групички по 3-4 човека за да се опитаме да ги локализираме, но до момента нямаше никой. 

 - Предполагам, че ти разказаха какво се случи вчера? – попитах аз Лео.

- Да бе, този боклук Боро, дано да е в бара сега, за да видиш какво ще му направя на този олигофрен.

В същият момент звънна телефона на нашият капо.

- Беше Аргу. Каза, че са хванали трима ултраси на Расинг до площада на биковете и са им взели шаловете. Давайте да ходим натам бързо, че сигурно и другите са наблизо.

Десет минути по късно бяхме на площада. Нямаше и следа от сантандерските ултраси, само трима тийнейджъри, 2 момчета и 1 момиче, които говореха нервно с двама полицаи. Приближихме се, за да чуем какво се е случило.

- Приближиха се без да кажат дума – обясняваше едното момче на полицаите – на мен ми разбиха устата, а на него му вкараха един шут и ни взеха шаловете. А ние през живота си не сме се били с никой.

Загледахме ги по-подробно. Едното момче бършеше кръвта по устата си, а момичето беше със зачервени от плач очи. И на тримата им беше изписана една дума на лицето: „паника“. Спортни гуменки, ризи, рейвърски прически, раници на рамената…Тези тримата бяха всичко друго, но не и ултраси.

- Пиру, успокой се, брат, недей да правиш скандали – каза ми Лео, виждайки изражението по лицето ми и ускорената крачка, с която се насочих към нашия бар. И тримата знаехме много добре какво се е случило тук.

Всички членове на групата присъстваха в бар Ла Корте. Улицата пред него беше пълна с ултраси, пиещи бира и гледащи лошо случайните минувачи. Влезнах вътре в бара и веднага видях скинарската групичка на Аргу, смеещи се и разглеждащи два зелени шала на Расинг.

- Поздравления, Аргу, сигурно сте много горди! Да разбиете муцуните на три деца, и то обикновени фенове. Ебати подвига!

- Обикновени – друг път. Я виж кво пише на шаловете бе, нещастник – разгъна единия точно пред лицето ми. Пишеше „УЛТРАС РАСИНГ“.

- Абе, палячо, знаеш много добре, че и наши семкари ходят с ултра шалове. Това не е никакво доказателство. Нали ги видяхме как изглеждат, дечица някакви…

- На кой ще викаш ти палячо, бе? – каза Аргу и ме блъсна в рамото. Залитнах назад и почти паднах, но в същия момент и той започна да пада от бързата тупаница, която му беше вкарал Китаеца. Останалите скинове от неговата група наскачаха, заформяше се яко меле. Но тогава се появиха Лео, Хуанхо и останалите стари и ни разделиха.

- Казах ти, Пиру, да не правиш глупости – започна ядосано нашия капо - Като ходим в Сантандер и техните ултраси бият наши обикновени фенове и им взимат шаловете. Като носиш шал с думата „ултрас“, трябва да си носиш последствията.

ВРАГ НОМЕР 10 НА УЛТРАСИТЕ: БЕЗМИСЛЕНИТЕ БИЯЧИ

За всеки един ултрас, насилието е част от живота по стадионите. Ние защитаваме цветовете на отбора си с всички възможни средства, позволени и непозволени. Проблемът идва, когато насилието стане единствения изход. Когато не можеш да си намериш враг и си изфабрикуваш такъв. Както в случая бяха направили нашите скинове. В държавите с по-развита ултра култура има ултра кодекси. Не се нападат обикновени фенове, не се нападат жени, не се използват оръжия… Но Испания е различна, винаги е била различна...

Доста ядосан от цялата ситуация, казах на Китаеца да отидем в друг ресторант, за да хапнем. Ако се появят тези от Сантандер, щяха веднага да ни звъннат.

От много време не бях прекарвал часовете преди мача далеч от света на ултрасите. Бях забравил какво е да седиш спокойно, като всеки един обикновен фен, без да мислиш за хореографии, знамена и търсене на противникови ултраси. Така прекарахме този следобед с Китаеца, на балкона на ресторант Каса Артуро, говорейки си на теми, нямащи нищо общо с футбола и ултра културата. И ако трябва да съм честен, доста ми хареса. Припомних си старите времена далеч от света на „футболния хулиганизъм“. Може би остарявах. Или може би просто си давах сметка, че начина, по който аз изживявах футбола, се превръща в някаква натрапчива идея, от която няма да излезе нищо добро.

Стана 8 часа. Оставаше един час до първия съдийски сигнал и беше време да се върнем към нашия бар, за да тръгнем към сектора заедно с другите от групата ни. По улицата се чуваше доста шум, което беше странно, имайки предвид, че сме в един от най-спокойните квартали на града. Но когато излязохме от бара, ситуацията веднага ни се изясни.

Не знам точно колко бяха, може би 70 или 80 човека, дори 100. Ходеха по средата на шосето, блокирайки целият трафик от коли. Пееха техните песни с пълно гърло и замерваха околните преминаващи нормални фенове с бира, въпреки присъствието на 3 микробуса с полицаи.

Ултрасите на Расинг! После разбрахме, че полицията ги е спряла по пътя към Хихон и ги е ескортирала до тук, далеч от нашия бар и нашата зона, с цел да избегнат стълкновение с нас.  

- Пиру, шапката! – предупреди ме Китаеца.

Носех черна бейзболна шапка с логото на нашата група. Ако я забележат, щяхме да имаме доста проблеми, защото присъстващите полицаи със сигурност нямаше да успеят да спрат това диво стадо от ултраси. Прибрах я бързо в джоба на панталоните си. Не беше единственото, което можеше да ни разкрие. Черните ми кецове New Balance привлякоха веднага вниманието на няколко индивида от Сантандер. „Кур за Спортинг!“, извика някой на няколко метра от нас. Бутилка от бира се счупи на сантиметри от краката ни и ни изпръска панталоните. Изобщо не си направихме труда да погледнем назад, трябваше да се изтеглим по възможно най-бързия начин и да стигнем до нашите.

Внезапно песните на сантандерци спряха и се превърнаха в брутални крясъци и псувни. Вече бяхме на прилично разстояние от тях и можехме да се обърнем за да видим какво става. В другия край на улицата, между главите на ултрасите на Расинг и полицейските щитове успяхме да зърнем някои от нашите, между тях Лео, Боро и Аргу, показващи средни пръсти и провокиращи гостуващите фенове. Расингистите не останаха длъжни и започнаха да отговарят на обидите и да хвърлят бутилки по нашите. Вече имаше доста полицаи и нямаше как да стане директен сблъсък. Битката с камъни и бутилки се разрастваше на отсрещния край на улицата, на която се намирахме ние с Китаеца. Полицаите започнаха да изстрелват сълзотворен газ и гумени патрони към нашите ултраси, които бързо се разпръснаха. Тези на Расинг, останали сами срещу органите на реда, започнаха постепенно да се изтеглят в нашата посока. Вече не бяхме в безопасност. Полицаите започнаха да преследват и да бият наред, а ние с Китаеца изглеждахме точно като хора, които заслужават да бъдат бити. Един гумен куршум прелетя на две стъпки от нас. Като по сигнал се обърнахме и започнахме да тичаме между изтеглящите се фенове на Расинг.

В един момент ултрасите от Сантандер рязко се спряха. Двама от тях бяха започнали да подстрекават останалите.

- Хайде бе, всички напред, не виждате ли че сме повече от ушевите. Да ги размажем!

Призивите дадоха резултат и всички се обърнаха и втурнаха отново срещу полицаите, които бяха изключително изненадани и скоро започнаха да отстъпват, защитавайки се с щитовете от шутовете, тупаниците и коланите, които валяха върху тях от всички страни. Помислих си, че ставахме свидетели на страхотен спектакъл, решавайки да дойдем да обядваме на тази улица.

При отстъплението един от полицаите падна на земята, изоставен от колегите си, които вече се криеха зад микробусите. Петима от расингистите веднага се втурнаха към него, нанасяйки му такива силни удари, че ако не беше защитното облекло и каската, щеше вече да е готов за Бърза Помощ с тежки телесни повреди. Един от ултрасите се опита да му свали каската, но полицаят я държеше с двете ръце около главата си. Останалите започнаха да го ритат в ребрата, така че беше принуден да я пусне, за да си предпази тялото и така успяха да му я свалят. Виждах, че секундите му са преброени. Нямаше шанс да го спасят колегите му, които се бяха окопали зад микробусите си, както и нямаше шанс тези луди и пияни изроди да спрат да го ритат.

- Къде отиваш, Пиру? Недей да рискуваш живота си за един ушев!

Китаеца имаше пълно право. Колко тупаници, унижения, пребърквания, гонения, арести и обиди бяхме преживяли от органите на реда из цялата страна, подкрепяйки нашия отбор. Заслужаваше ли този полицай да застана на негова страна? Не знам. Знам само, че като го видях безпомощен на земята, реших, че е редно да му помогна.

Взех една бутилка от земята и я счупих от главата на единия нападател, като след това го спънах и бутнах на земята. От дясно се появи Китаеца с една пръчка, счупен от някоя ограда наблизо, и повали втори от ултрасите. Третия обаче ме изрита зверски и аз паднах до лежащия полицай. Очаквах най-лошото, но видях как около мен ултрасите на Расинг панически се разбягваха. Полицаите бяха получили подкрепление и настъпваха с пълна сила. Арестуваха трима от расингистите и веднага ги заключиха до стената. Един огромен жандармерист ми изви зверски ръцете отзад.

- Остави го този! Ако не беше той, щяха да ме претрепят – каза падналия полицай, докато колегите му помагаха да се изправи. Имаше зачервено лице, а от устата и носа му се стичаха струйки кръв.

Мачът не беше особено красив. Плахите атаки на нашия отбор се разбиваха в добре подредената защита на Расинг. Тъпата игра ни накара да се съсредоточим към битката, която се водеше на трибуните със песни и обидни скандирания срещу противниковите ултраси. Там печелехме убедително, но трябваше да победим задължително и на терена.

Сигналът за край на първото полувреме дойде като благословия. Време беше да освежа гърлото си и да се приготвя за втората част, така че излязох от сектора и отидох в кафенето на стадиона да си поръчам бира. Китаеца излезе от тоалетните и се приближи към мен.

- Слушай, брат, вижда ми се доста тъпо аз да спазвам правилата в тази група, а другите да правят каквото си искат.

- Какво имаш в предвид?

- Еми, влез в кенефа и ще разбереш. Някога да си ме виждал мен да продавам материал на стадиона?

Влезнах в тоалетните и видях трима наши да си говорят в преддверието. Един от тях, Карлос, стар член на нашата група, сгъваше банкнота от 20 евро и си я слагаше в портфейла.

ВРАГ НОМЕР 9 НА УЛТРАСИТЕ: НАРКОТИЦИТЕ НА СТАДИОНА

От доста време се носеше слуха, че Карлос продава материал. На множество събирания на нашата група сме говорили, че дрогата няма място на нашата трибуна по време на мач. За да можем да бъдем винаги в кондиция в случай на инциденти, както и за да не превръщаме сектора в гнездо за продажба на наркотици, както много други сектори в Испания през 90те години. Естествено, всичко това оставаше само на приказки. Под протекцията на нашите лидери, които също консумираха, начело с Лео, трафикът на „бело“ и „спийд“ продължаваше да циркулира из нашия сектор. Нямаше какво да направя по въпроса, това беше още една от моите загубени битки.

Върнах се в сектора, за да продължа да подкрепям отбора си с пълно гърло. Не помогна изобщо. Мачът продължаваше да бъде скучен, а победата – невъзможна. До 85тата минута, когато един защитник на Расинг спъна в наказателното поле нашето ляво крило. Усетих тътен под краката си.

- Дузпа, свири дузпа бе, боклук! – се чуваше от всички страни в сектора. Главният съдия отиде да се консултира със страничния. След няколко секунди посочи бялата точка. Трибуните избухнаха. Беше само за няколко секунди, скоро си дадохме сметка, че дузпа не означава сигурен гол. Сигнал на съдията, шут на нашият играч и … греда. Шибана греда! И след това защитник изчисти далеч напред топката.

От яд вкарах един ритник на рекламното табло пред мен. Разочарованието от изпуснатите глупаво 2 точки, които щяха да означават оставане в групата, обзе целия стадион. Допълнително масло в огъня наливаха и ебавките на ултрасите на Расинг в отсрещния сектор.

След мача, скинарите дадоха предложение да отидем да счупим автобуса на Сантандер. Но след този интензивен ден изобщо не ми беше до това. Реших да напусна за малко моя хулигански свят и да се върна към социалния живот. Вечерта имахме събиране на стария ми клас в един ресторант и реших да посетя сбирката. Естествено, успях да убедя и Китаеца да дойде с мен.

Още с влизането в ресторанта разбрахме, че тази вечеря няма да бъде от най-забавните. Видяхме една огромна компания от балъци и кретени, в която се бяха превърнали моите бивши съученици. Първи дойдоха да ме поздравят Виктор и Мартин, моите най-добри приятели от училище, с които за първи път тръгнах на мачовете на Спортинг. Виктор беше с дълга мазна коса, дебел, с бледо лице и носеше фланелка на Междузвездни Войни. Веднага познах, че е завършил Информатика. Мартин пък беше сменил скъсаните панталони и металските фланелки, които носеше като тийнейджър, с бяла гъзарска риза и коса, намазана обилно с гел. Завършил Икономика, сега работеше като агент продажби в една голяма мобилна компания. Също ме поздрави и голямата ми любов от училище Ана. Помня как ми се кълнеше във вечна любов по време на пътуването ни след абитуриентския бал, по романтичните улици на Прага. Скъсахме два месеца след това, след като един ден се наложи да избирам между това, да ходя да я гледам как свири на кларинет на един концерт в Консерваторията, или да ходя да гледам Спортинг срещу Сарагоса. Предполагам, че няма нужда да ви обяснявам какво точно избрах.

– И какво, значи продължаваш да бъдеш ултра? – попита ме Виктор, след като седнахме на масата и поръчахме първите бири и мезета. – Да видим колко още ще издържиш, преди да поумнееш и дойдеш при нас в Сектор А да си гледаш мача като баровец.

ВРАГ НОМЕР 8 НА УЛТРАСИТЕ: СЕМКАРИТЕ ОТ СЕКТОР А

Виктор и Мартин принадлежат към кастата на семкарите в Сектор А. Не са ни точно врагове, даже понякога ги разбирам. Просто искат да си гледат спокойно мача, консумирайки огромни количества семки, пуканки и сандвичи. За тях футбола е просто развлечение, а не начин на живот. Иначе нямат нищо против нас. Или поне някои от тях.

Виктор и Марин са един вид ренегати на нашата трибуна. Когато бяхме малки, и те идваха с мен в сектора, скачаха, пееха и подкрепяха отбора ни. Просто в един момент им писна и се преместиха в Сектор А, където посещават само най-важните мачове. Никога не са били истински ултраси, както голяма част от хората, които са в нашия сектор. Когато си едно дете е лесно да бъдеш екстремен. На 16 години всички са ултраси, или хулигани, или скинове с бомбери и Мартенси, или пънкари с гребени, или комунисти, или рапъри като Еминем, или метъли с дълги коси и кожени якета… Но когато станат на 25 – 30 години, остават само истинските ултраси. Тези, които носят нашия дух в кръвта, а не понеже е модерно. Виктор и Мартин са от първият тип фенове, а аз - от вторият.

- Чувствам се перфектно в сектора – отговорих му аз – ако вие съжалявате, че едно време сте били ултраси а сега – семкари, си е ваш проблем, мен не ме мислете.

- Няма за какво да съжалявам – каза Мартин – бяхме малки и глупави. Когато пораснеш и ти дойде акъла, започваш да виждаш нещата по друг начин.

- Освен това си е много готино да си гледаш мача седнал – добави Виктор.

ВРАГ НОМЕР 7 НА УЛТРАСИТЕ: СЕДЯЩИТЕ МЕСТА

Мразя модерния футбол! Ще повтарям този слоган до втръсване. Седящите места са един от най-важните симптоми на модерния футбол. От началото на 90те години се разпространяваха като тумор из стадионите на Европа, превръщайки препълнените с атмосфера и страст трибуни в гробища. Това е новата концепция за буржоазен футбол, която УЕФА иска да наложи навсякъде. Футбол, подобен на тениса, голфа или шахмата. Футбол, за господа, които искат да го гледат като театър. В този проект, място за ултраси НЯМА. Не им пука за това, че сме единствените, които бяхме умрели за отбора си. Че сме единствените, които подкрепяме играчите в трудните моменти и ги караме да играят с всички сили и да се борят до последно. Много хора като Виктор и Мартин са готови да зачеркнат всичко това в името на един стадион, пълен с мъртвите души на модерния футбол.

Виждайки накъде отиват нещата, просто смених темата. Ясно беше, че с тези хора сме от друга планета. Довършихме вечерята, говорейки си главно за спомените от училище в един различен и отдавна отминал живот. Почувствах се изморен и доста отегчен. Разделих се с компанията и излязох от ресторанта. Китаеца веднага тръгна след мен.

- Знам че си кавалер, но няма нужда да ме изпращаш до вкъщи – казах му аз. – остани и си допий с тези фрийкове.

- Не бе, излизам защото тези тримата отсреща ми се обадиха, че искат да си купят материал от мен – отговори ми той.

Загледах тримата младежи в тъмния край на улицата, очакващи Китаеца. Единият ми се стори доста познат. Взрях се още веднъж в тъмницата, за да бъда сигурен. Да, беше той.

ВРАГ НОМЕР 6 НА УЛТРАСИТЕ: ФУТБОЛИСТИТЕ-НАЕМНИЦИ

Пред мен стоеше боклука, който изпусна дузпата днес. Половин милион фенове на Спортинг в момента спят неспокойно и сънуват кошмари затова, как отборът ни изпада, а човекът, който можеше да донесе спасението още днес, се разхождаше с приятелчетата си по дискотеките в 3 часа през нощта и си купуваше „бело“.

Всички ултраси, трябва да обичаме силно нашия клуб, нашата емблема, нашите цветове, нашия град… Но никога и по никакъв повод не трябва да се отъждествяваме с някой футболист или треньор. Самата система на съвременния футбол ги превръща в наемници, мислещи само за личния и професионалния си просперитет. Нямат чувства, нямат страст, нямат вярност. Нямат нищо. Идеален пример за това беше този руски лайнар, дошъл с милионен трансфер преди сезона и с визитката на международна звезда. 9 месеца по-късно го откривам в малките часове на нощта по улиците на Хихон, купувайки си дрога. Дори не си е направил труда да се крие или да отиде в друг град. За какво? И без това догодина ще е в друг отбор и ще прави пак същите глупости.

Приближих се към тях. Китаеца вече беше извадил пакетчетата с материала. Беше очевидно, че изобщо си нямаше идея за това, че продаваше дрога на човека, който гледа всяка неделя на стадиона. Китаеца винаги е над нещата и понякога много му завиждах.

- Не те ли е срам, бе? – изкрещях на наемника.

- Ти пък кой си? – попита ме той с ясно изразен чуждестранен акцент.

- Ей сега ще ти кажа кой съм. Досега отдавна да съм ти разбил муцуната, ако не ни трябваше за следващия мач, боклук! – му обясних аз.

Китаеца застана между нас. Не можех да повярвам, най-големият любител на насилието и уличните битка в ролята на миротворец.

- Пиру, кво става брат? Полудя ли нещо? Защо крещиш така на момчето?

- Е не виждаш ли на кого продаваш дрога? Не го ли познаваш?

- Не бе, брат. Твой роднина ли е? Наистина не го познавам, честна дума.

- Този лайнар е център нападателя на Спортинг.

Китаеца се взираше в лицето му. После погледна към мен. После пак към него с изражение на пълно объркване. След няколко секунди на дълбок размисъл произнесе своята присъда:

- Абе, верно не те ли е срам да се дрогираш тук по нощите като някакъв наркоман. Хайде, изчезвай към вас, че ще ти откъсна главата – пресегна се, взе от ръцете му пакетчето с кокаин и си го върна в джоба. Футболистът повдигна неразбиращо раменете си, обърна се и тръгна със своите приятели надолу по улицата.

- И само имай късмета да не вкараш гол на Овиедо! – подвикнах аз след него

- Точно така! – добави Китаеца – запомних ти лицето, така че внимавай!

                                                                                           следва продължение