УЛТРАС НОВЕЛА - ЧАСТ ПЪРВА

ЧЕРВЕНО-БЯЛАТА ЗЕБРА

от Давид Кото 

Вървях сам по тротоара, проправяйки си път сред тълпата. Навсякъде около мен имаше хора с червено-бели фланелки и шалове. Повечето от тях бяха млади и пееха футболни песни с пълен глас. Атмосферата беше невероятна. Червено-белите цветове бяха завладяли изцяло централния площад. От години съм по стадионите, но все още не мога да свикна с тази гледка. Всеки път се чувствам изключително горд, когато видя каква велика публика сме. Много малко отбори в Испания могат да закарат няколко хиляди човека на гостуване на над 400 километра. И то за мач, в който играем за оставане в групата, след поредният сезон, донесъл ни много повече мъка отколкото радост. Това са дребните неща, които правят нашата агитка велика.

Преминах покрай една групичка от младежи, които не спираха да пеят. С тях беше и един по-възрастен тип, с лице на измамник, който се приближи до мен и ме прегърна през рамото, докато запяваше една от нашите песни. Когато видя, че не пея с него, ме пусна и ме посочи с пръст на останалите:

-Ха, този не пее! Сигурно е от Овиедо. Говедо!

Враг номер 16 на ултрасите - еднодневките

Погледнах го с отвращение и си продължих по пътя. Знаех, че се шегува, но изобщо не ми беше смешно. Познавах го. Държи един бар в квартал Арена. Една неделя сутрин играехме в Саламанка и даваха мача по телевизията. Не можех да отида на гостуването с моите братя ултраси, защото бях със счупен крак и ходех с патерици. Отидох в този бар, за да гледам мача на нашите. Но с удивление установих, че по телевизора в бара бяха пуснали мача на Барса с някакви бразилци за Междуконтиненталната Купа в Токио.

- Ей, приятел, дават мача на нашите по телевизията – казах му аз.

- Клиентите командват тук – отговори ми той, докато с пръст ми показваше групата глупаци, гледащи тъпата Барселона по телевизията.

–Еми тогава да ти еба майката и на теб, и на клиентите ти – отговорих му аз, продължавайки към следващия бар.

Има огромен брой хора във всяка агитка, които се сещат да подкрепят отбора си само в най-важните мачове, или когато са пияни, или когато просто няма какво да правят. Това са така наречените “еднодневки”. Има ги навсякъде, за съжаление…

Продължавах пътя си, избягвайки пияниците от двете ми страни. Завих по една малка улица и се отдалечих от централния площад. Вече не се срещаха толкова много хора с червено-бели артикули. Бях извън центъра и улиците бяха полупразни. Озовах се на една малка уличка и тогава ги видях. Бръснати глави, дълги бакенбарди, кецове и панталони Adidas, черни шъртове с готически букви, суичъри Three Stroke…беше ясно, че не са обикновени фенове. За момент се парализирах. Бяха около 40 човека, вперили очи в мен с не много приятелско изражение.

Беше късно да се връщам, червено-белия шал ме издаваше. Бях сам. Наоколо нямаше полицаи или някой друг, който да ми помогне. Оставаше ми само да продължа по пътя си, правейки се на луд. Докато вървях, усещах в тила си парещите погледи на 40 човека. За един момент помислих, че ще се получи. И тогава един тип, нисък, здрав, с бръсната глава и татуиран скорпион ми препречи пътя. И зад него още няколко човека.

– Обичаш да провокираш, а, тъпако?

Трябваше да отговоря нещо. Вдигнах ръце, опитвайки се да изглеждам по-невинно. Казах им:

-Ей, приятели. Аз не съм ултрас. Не искам проблеми. Само се разхождам.

– Да бе,да! - трети екземпляр с лице на убиец се появи пред мен, сочейки ме с пръст на милиметри от носа ми. - Точно теб те видях на първия мач, от автобуса. Беше на тротоара и пикаеше върху един наш шал.

Кофти! Заловиха ме по бели гащи. На първия мач започнахме с Китаеца да пием още от 12 часа, в 5 часа с началния съдийски сигнал бяхме мъртво пияни, в 7 часа се биехме с част от гостуващите фенове и им наказвахме шаловете, а в 7:30 аз пикаех върху един от техните шалове, докато минаваше автобуса им. Как можех да допусна, че този капут ще запомни лицето ми? Не казах нищо. Какво можех да кажа? Този ултрас на Валядолид имаше пълно право….

Да, аз съм УЛТРАС. Аз съм радикален фен, аз съм фанатик, аз съм хулиган...Аз съм, общо казано, от тези хора, които ходят на мач за да стоят прави зад вратата и да подкрепят отбора си до последната секунда с последния си дъх. Казвам се Пабло Изагире, но повечето ме познават като Пиру. На възраст съм около тридесетте, имам нормална работа, в която не влагам много старание, имам много търпелива приятелка, за която не се грижа достатъчно, имам и родители, при които живея и които постоянно ме дразнят. Живея в град Хихон и съм фен на Спортинг откакто имам съзнание за околния свят. Третата дума, която се научих да казвам след “мама” и “тати” беше “само”, и четвъртата - “Спортинг”. Моят отбор е единствената религия, в която вярвам, единствената идеология, която изповядвам, и единствената кауза, за която се боря. Политиката? Всички политици са паразити и корумпирани престъпници, любители на властта, които ще крадат докато могат, независимо дали са десни, леви или центристи. Икономиката? Интересува само хората, които я движат. Социалните проблеми? Тези, които страдат, гласуват за тези, които ги карат да страдат. Международното положение? Войни, жертви, нещастия...едни и същи истории, които се повтарят вечно.

Спортинг е единственото нещо, за което си заслужава да се бориш. Емблемата и цветовете са вечни, винаги са с теб и никога няма да те предадат. Има ли нещо по-благородно от любовта към твоя футболен клуб? Има ли нещо по-гордо от това, да следваш и подкрепяш своя клуб навсякъде, независимо че не печели шампионската титла и не привлича огромни скъпоплатени звезди? Не, не мисля!

Зад голямата ми футболна страст стои силна семейна традиция. Моят случай едва ли е изключение. Аз съм от Спортинг, защото и дядо ми беше от Спортинг. Сигурно сте чували да говорят за него. Викаха му Чоло и беше един от митичните рибари на квартал Симавиля. Беше голям мъжкар, огромен, здрав и доста луд. Човек, който си беше спечелил респекта на целия град благодарение на своите здрави тупаници.

Като малък помня доста негови истории, свързани с насилие и раздаване на шамари. Но случките свързани с футбола и Спортинг са се забили завинаги в съзнанието ми. Дядо беше член на фен клуба на Спортинг от петнадесетгодишен, истински спортингист, никога не си е помислял да бъде от Барса, Реал или някой друг отбор. Единственото, което обичаше в живота си беше Спортинг и баба ми, по равни части. Тази негова страст, съчетана с огнения му темперамент правеха един експлозивен коктейл. Разказваше ми често за деня, когато е чакал 3 часа да излезе от съблекалнята съдията, свирил 2 дузпи срещу Спортинг в мача с Расинг. В края на този ден Чоло се озовал в полицейското управление, а съдията се озовал с 2 зъба по-малко. Или финала за Купата на Краля през 1982 година във Валядолид, когато Спортинг загубил от Реал Мадрид с 1:2, а Чоло сам изпочупил с камъни един автобус с мадридски фенове. Причината? По време на мач феновете на Реал не спирали да обиждат. Или онзи случай, когато счупил бутилка в главата на фен на Овиедо преди дербито, защото си позволил да се бъзика със Спортинг. Били са времена, когато още е нямало ултраси и хулигани, но е имало нещо подобно – моят дядо. 

Естествено, като всички фенове на Спортинг, и Чоло най-много мразеше говедата от Овиедо. Ненавиждаше и барселонистите, и мадридистите, но нашия вечен враг е Овиедо. Постоянно ми казваше: „мрази ги, ненавиждай винаги тези мърши”. Никога няма да забравя денят, в който ме заведе за първи път на дербито. Влезнахме в източния ъгъл на Южната трибуна защото дядо твърдеше, че там е най-добрата атмосфера. Бяхме на метри от ултрасите на Спортинг. Помня, че цял мач изобщо не погледнах какво се случва на терена. Спектакълът на ултрасите оставяше мача изцяло на заден план. Вълнувах се, виждайки паленето на факлите, мощното пеене, вдигането на ръцете и пляскането в синхрон, лавината в сектора след всеки гол на нашия отбор и тресенето на цялата трибуна при песента ”Който не скача е говедо от Овиедо”. След този мач имах един демон в себе си. Демон, който ми нашепваше всеки ден: “Пиру, ела с нас да подкрепяш отбора”...

Дядо ми почина през 1993 година. Почина като истински рибар, открили го в лодката в открито море, покосен от инфаркт. На погребението му присъстваше половината град. Всички отдаваха почит на ковчега, обвит в червенобелият флаг с емблемата на Спортинг. Не познавах почти никого от тези хора, които ми изказваха своите съболезнования. Докато изведнъж не видях едно познато лице. Отначало помислих, че съм се припознал. Но не, наистина беше той, към мен вървеше капитана на Спортинг Хихон – Георги Йорданов (бивш футболист на подуене и ЦСКА, шампион с нашият отбор за 1997 година, бел.пр.). Но не беше само той, след него идваха и Абелардо, Манхарин, Луис Сиера и президентът на клуба Елой Капелин. Всички те се поклониха пред ковчега.

- Трябва да продължиш с подкрепата на Спортинг заради духът на твоя дядо, хлапе – каза ми президентът, прегръщайки ме. Отначало бях учуден от тази почит от страна на клуба към обикновен фен. Но дядо не беше обикновен фен, беше прекарал повече от половин век на стадиона.

След погребението закарахме съкрушената ми баба в къщата й. Преди да затвори вратата, тя ме помоли да изчакам малко.

-Вземи това, дядото ти искаше да го носиш ти, когато той вече не е на този свят.

Поток от сълзи рукна по лицето ми, когато видях какво ми подаваше. Един шал, червено-бяла зебра, която дядо ми носеше на всеки мач в последните 15 години. Изплетен ръчно от баба ми, този шал не слизаше от врата му на всеки мач на Спортинг в най-голямата жега и най-големия студ. И сега беше в моите ръце.

Не ми трябваше нищо повече. Събирах в продължение на 6 месеца в една касичка всички пари, които ми даваха роднините по време на празниците. И през август 1994 си закупих сам първата сезонна карта. Сложих шала на дядо на врата си и отворих вратата. Отивах на стадион Молинон. Отивах да подкрепям Спортинг…

Враг номер 15 на ултрасите – противниковите ултраси

- На какво се смееш бе, боклук? На мен ли се смееш?

Не, не се смеех на този ултрас на Валядолид, смеех се от облекчение. Там някъде, над бръснатите глави на обградилите ме ултраси виждах нещо познато. Виждах как пристига тежката кавалерия.

-Не ти се смея на теб бе, селтак, смея се на това, което ще ви се случи сега – отговорих му, сочейки с пръст изненадата, която ги очакваше.

Местният ултрас извърна глава по посока на пръста ми само за да констатира това, което приятелите му вече бяха видели. Бяха много. Повече от 100 човека. Приближаваха се бавно и нехайно, някои от тях имитирайки последната сцена от филма ¨Green Street Hooligans¨. Еми такива сме си, леко позьорчета.

Бригадата се водеше от Лео, приличаше на Уилям Уолъс с неговата шотландска армия. Той беше и първият, който се втурна срещу ултрасите на Валядолид. Последваха го всички. Сблъсъкът беше брутален, част от местните фенове нападаха по земята и отнесоха яки шутове, останалите се оттегиха вътре в техния бар и се приготвиха за отбрана. Загледан в красивата битка си дадох сметка, че изпускам истински олдскуул бой тяло в тяло, каквито рядко се срещат по испанските ширини. Свалих си колана, огромната тока с кръста на Свети Георги блесна на слънцето, и си запробивах път към първите редици на сражението. Валядолидци бранеха смело входа на бара, но ние надделявахме и крачка по крачка настъпвахме навътре. Краят беше близко. И точно тогава нещо огромно прелетя над главите ни и разби с трясък панорамното стъкло на бара.

За миг онемяхме от адския шум. Беше един от нашите – Боро, който беше решил, че е добра идея да хвърли огромно кошче за боклук по стъклата на бара. Но не беше, сега ако ушевите закопчаеха някого от нас, щяха да му сложат като глоба и счупеното стъкло. Шибания Боро – винаги преебаваше нещата.

Почти в същия момент се чуха и първите полицейски сирени. Битката свърши, време беше за бягство. В такива случаи важното е да се оттеглим заедно, а не да се разпръсваме. Но аз паднах на земята. Един от нашите ме спъна в бягството си, строполих се на земята и почуствах огромна болка в глезена ми. Останах сам. Погледнах назад. Няколко от лошите (от Валядолид, не от ушевите) се втурнаха след нас, виждайки отстъплението. Изправих се и продължих да тичам, въпреки болката. Преминавах през малки улички, без да знам на къде отивам. Това е една от най-лошите ситуации. Ако беше в Хихон, не е чак толкова зле, винаги ще знаеш откъде да избягаш и къде да се покриеш. Но в чужд град си изложен на всичките опасности. Можеш да попаднеш на вражески ултраси или на специални полицейски части. Че дори и на цивилни полицаи, които първо те арестуват, преди да те питат какъв е проблема, и след това прекарваш целия ден в участъка, гледайки видео от охранителна камера, в което ти си главния герой.

Вмъкнах се в един бар. Поръчах си бира и седях докато спра да се задъхвам. Огледах внимателно улицата. Не се виждаше нищо съмнително и бавно се насочих към Централния площад. Смесих се отново с нормалните фенове с червено-бели фланелки. Тук беше сигурно.

Усетих една ръка, докосваща рамото ми.

-Пиру, добре че те открих, брат.

Беше Боро, същият който хвърли кошчето по стъклото на бара. Всички ултрас групи в света си имат по един безполезен дебелак в редиците. Нашият е Боро. Истинското му име е Франсиско Пелаез и е около 23 годишен. Между добрите му качества мога да спомена, че е най-информирания ултрас в нашата бригада. Има всички броеве на списанието Superhincha (най-известното испанско ултра списание, бел. пр.), и стотици чужди списания. Книги за ултраси и хулигани, филми за хулигани, видеоклипове на хулигани, музика на хулигански групи...неговият апартамент е истински исторически архив…

Лошите му качества… не знам откъде да започна. Винаги е най-отзад, когато има битка и после първият, който започва да разказва случката. По цял ден кисне в Интернет, нещо което аз ненавиждам, защото енергията която влага в сърфирането може да се използва за нещо много по-полезно, като например рисуване на знамена и правене на хореографии. Познава всеки ултра блог, форум и страница в Испания, както и хиляди в чужбина, където си пише с други ултраси, заливайки ги с измислени битки и истории.

-Къде са другите? - попитах го аз.

-Нямам представа, аз бягах сам, за малко ушевите да ме докопат – отговори ми дебелака, докато обилно количество пот се стичаше по едрото му тяло, облечено в антично яке бомбер и под него поло Фред Пери. - А дали куките не са ги арестували всичките?

-Не говори глупости – отговорих му аз бързо.

И тогава чухме в далечината една песен, която никой не може да сбърка. Нашата песен - “Ето ги, тук са, ултрасите от Молинон!”. Това не е песен, това е зов за война. Това е звукът на победата.

Групата ултраси се появи на Централния площад от една малка уличка, екскортирани от полицаите. Съпроводиха ги към един бар, където щяха да останат до влизането на стадиона, охранявани от родната полиция. И ние с Боро се запътихме натам. Най-отпред стоеше един от ветераните – Хуанхо, с мегафон в ръка, давайки тон за песни на целия площад. До него беше Лео, който веднага се нахвърли на Боро.

– Глупако, как можа да хвърлиш това кошче по стъклото. По-добре отивай отсега да питаш за кредит в банката, защото ако арестуват някой ще плащаш всичките глоби. И на всичкото отгоре после се скатаваш по единично, за да ни гепят нас ушевите.

– Не, Лео, просто ме боли кракът и не мога да тичам бързо – извини се дебелака.

– Не можеш да тичаш, заради шкембето, което имаш. - отговори му Лео.

Лео също не беше с перфектно спортно тяло. Но леко закръглената му форма се компенсираше от външния вид на истинско животно. Лице на убиец, бръсната глава и здрава мускулатура, калена от работа по строежите, до момента в който не избил зъбите на бригадира си. Жена, две дъщери и възраст от 42 години, от които 26 като ултрас и 15 като капо на нашата група. Лео е институция, легенда, хулиган в стар английски стил от тези, които вече не се срещат. Сбивал се е толкова пъти през живота си, че не се страхува от нищо и от никой. В момент на битка той е нашият Обеликс, пламъкът който ни води в сраженията.

-A ти, Пиру – обърна се този път към мен Лео – разхождаш се с този шал за да може да те разпознае всеки, ебати.

Беше спор, който водех постоянно с него и с много други хора. Никога не свалях зебрата на дядо ми от врата си и никога не я криех по време на гостуванията. Беше едно морално задължение, едно обещание което носех в гените си.

В този ден беше мой ред да бъда скаут. Трябваше да изпреваря групата и да обикалям сам, за да търся противниковите ултраси, да видя колко са и дали са въоръжени. Всяка една информация преди битката е изключително полезна. Бях се подготвил за случая – никакви символи на групата, никакви дрехи Lonsdale, нито Three Stroke, нито шъртове с надпис ACAB. Само дрешки кежуъл, много кежуъл. Да, шалът на дядо ми беше на мен, но точно той едва ли беше проблема. По скоро имах малшанса да бъде разпознат от онзи ултрас на Валядолид.

- Вземи, брат, да си възстановиш силите – една ръка отстрани ми подаваше чаша с бира. Беше Китаеца - моят най-добър приятел. Познавахме се още от училище и винаги бяхме заедно. Китаеца беше преди всичко дребен престъпник. Още от дете обичаше да се бие и да краде от супермаркетите. На 16 години започна да консумира дрога, и малко след това започна и да я продава. Никога не го критикувах за това решение, въпреки че не го одобрявах. Той беше от много бедно семейство и полусирак, така че донякъде беше разбираемо.

Китаеца не е фен на Спортинг Хихон. Всъщност, той изобщо не обича футбола. Едва ли може да каже повече от 3 имена на играчи от отбора. Единствено го интересуваха 3 неща: побоища, партита и девойки. Той бързо откри, че първите две неща се срещат най-често в света на ултрасите. Не беше огромен, като Лео и повечето хулигани, но беше изключително жилав и тегав в битка. Прякора му не идваше от това, че има дръпнати очи, а от това, че дълги години беше тренирал бойни изкуства и обичаше много китайските филми с кунг-фу от 80те години.

Докато отпивахме от бирите, погледите ни се насочиха към Боро, който разказваше случилото се преди малко на трима не повече от шестнадесет годишни младежи, облечени като скинхедс. Единият от тях носеше на колана си едно знаме на Испания, но в краищата му се виждаше някакъв черен контур, който изобщо не ми хареса. Приближих се до него и измъкнах знамето. Бях прав – точно по средата на испанското знаме се мъдреше огромен келтски кръст.

Враг номер 14 на ултрасите - политиката

-Къде по дяволите отиваш с това нещо? - попитах аз младежа.

-Що, някакъв проблем ли има? - отговори ми той предизвикателно.

- Тук се идва, за да се подкрепя Спортинг, а не да се прави политика, така че изобщо не си и помисляй да вадиш това знаме на стадиона! - отговорих му аз.

Ние се славим като крайнодесни в цяла Испания. Тази слава е заслужена и придобита в продължение на дълги години. Лео и останалите лидери на сектора постоянно се опитват да втълпят на хората, че сме аполитични, но младежи като този със знамето потвърждават точно обратното. Както и факта, че имаме приятелства с доста десни групи а пък се мразим и бием с абсолютно всички леви. Както и факта, че на нашия стадион често могат да се чуят расистки песни и скандирания по цветнокожите играчи. Както и националистическите графити, с които е украсен нашия сектор.

- Какво става, Пиру, пак ли дразниш хората?

Както и факта, че вътре в сектора имаме нацисти – малобройни, но доста шумни и добре организирани. Главатарят им Аргу се беше появил до мен и ме гледаше заплашително. Бръсната глава, бакенбарди, патриотични татуировки, обици, тренирано в бойната зала тяло и множество съдебни дела за нападения, повечето от тях свързани с политиката, а не с футбола.

-Не говоря с теб, Аргу – отвърнах му аз – само му казвам на този младеж да не показва на стадиона този парцал.

-Винаги показваме каквото си искаме – изсъска ми Аргу – И няма да го променим, защото пречи на няколко лайняни демократи.

- Стига, Аргу – включи се в разговора и Лео – знаеш много добре какво решихме. Да не издигаме политически знамена за да не глобяват клуба ни. Ей младеж, я прибери това знаме.

Младежът прибра знамето, но само за няколко минути. След това отново го показа, а по време на мача го вееше свободно през цялото време. Нацистите винаги правеха каквото си искат. Мразя политиката, мразя я във всички аспекти и най-много, когато става дума за футбол. Мечтая си за деня, когато в Испания ултрасите ще ходят само за да подкрепят отбора си, да се напиват и да се бият без каквито и да е политически символи. Мечтая за този ден, но всеки път го виждам все по-далечен и утопичен. Моята група е идеален пример за тази утопия. Нашият капо – Лео, е съгласен с мен, че сектора ни трябва да е деполитизиран, но неговите лични възгледи също са крайнодесни. Гласува винаги за националистите, има татуировка на Blood & Honour на рамото си и огромна тока на колана със знамето на Испания, и по цял ден критикува всички имигранти и комунисти. Трудно му е да се опълчи на нацистите в нашата трибуна, защото те обичат много насилието и винаги са на първа линия, когато има битка. Главната причина да ходят на футбол е да практикуват това, което изучават в залите по кик-бокс и ММА. Не мога да отрека, че когато стане напечено те са много ценни кадри.

–Китаец, ще бием ли днес? - попитах приятеля си по време на шествието към сектора с гостуващи фенове.

– Боли ме кура за мача, нали пребихме вече тези боклуци от Валядолид. - отговори ми той. Наистина не му пукаше. За разлика от всички останали, които бяхме на ръба на инфаркта. Оставаха 4 кръга до края на първенството, в които трябваше да спечелим 4 точки за да останем в Примера Дивизион. Изглежда лесно, но последния ни мач беше дербито в Овиедо, на стадион Карлос Тартиере или както ние го наричаме – Кочината. Трябваше да си осигурим тези 4 точки преди този мач, защото да се спасяваш от изпадане в последния кръг и то на стадиона на кръвният ти враг не е много здравословно. Рискът вечният съперник да те прати във втора дивизия е най-голямото унижение и кошмар за всеки един фен. Затова трябваше да победим днес във Валядолид. Беше лесно. Беше възможно. Ще победим. Всички бяхме сигурни в това…

Не спечелихме мача с Валядолид. Загубихме с 2:1 след ужасна игра на отбора. На връщане в автобуса дори някои предлагаха да отидем на тренировката, за да покажем на футболистите какво значи да играеш за Спортинг. Аз обаче бях твърдо против. Ясно е, че някои играчи-наемници заслужават порицание, но нека бъде след края на сезона. Точно това обсъждахме с приятелите ми, когато автобуса напусна магистралата за да спре за почивка.

ВРАГ НОМЕР 13 НА УЛТРАСИТЕ: БЕНЗИНОСТАНЦИИТЕ

Едно от нещата, за което се критикуват ултрасите в Испания е влечението им никога да не плащат по бензиностанциите и ресторантите при гостувания. И този път не беше по-различно. Тридесетина татуирани младежи с черни одежди нахлуха в бензиностанцията и започнаха да пъхат в джобовете и под суитчърите си всичко необходимо за дългия път на връщане. Всичко това се случваше под погледа на отегчената касиерка, която явно беше свикнала с подобна гледка. Двамата с Китаеца излязохме последни, но ни очакваше изненада. Един висок и сух тип, облечен в яке с лого на охранителна компания се беше вгледал в издутия суитчър на Китаеца

 - Ей, я си вдигни дрехите, да те видя какво толкова криеш отдолу – заповяда охранителят на приятеля ми 

- Къв си ти, че да ти показвам какво нося бе, цървул – отговори му Китаеца. 

- Аз не съм никой, но сега ще се обадя на полицията. Така че, стойте тук! – каза, вадейки радиостанция от колана си.

Естествено, изобщо не мислехме да спазваме тази заповед и продължихме спокойно към автобуса. Охранителят обаче не се предаваше, и хвана Китаеца за рамото. 

- Момче, казах ти да стоиш тук.

Реакцията беше светкавична. Един бърз лакът в муцуната и един тупаник в корема свалиха наглеца на земята.

Качихме се в автобуса и продължихме по пътя си. В остатъка от пътуването коментирахме загубения мач и очевидно слабата форма на някои играчи. Както и слуховете, че много от тях се забавляват всяка вечер с алкохол и курви из дискотеките на Хихон, вместо да се концентрират върху тяхната единствена отговорност – да играят на ниво един мач всеки 7 дни в периода от септември до юни.

Пристигнахме късно през нощта в Хихон, автобусът ни остави на паркинга на Молинон за да си приберем знамената и тъпана в стаичката на стадиона, която ни беше отпуснал клубът. Помогнах на Хуанхо да сгънем знамето „ВИНАГИ ВЕРНИ“, което опъвахме на всеки мач. Чувствах се доста изморен и приседнах за малко, тогава си дадох сметка, че все още нося зебрата на врата си, а беше доста задушно. Свалих я, и я сложих внимателно на пейката до мен. Очите ми се затваряха от умора, но намерих сили да пооправя част от безпорядъка, който цареше винаги в стаичката. Лео заключи вратата, а после и портала на сектора и потеглихме към домовете си. В момента, в който завъртях ключа на апартамента ми си дадох сметка, че забравих шала в стаичката на Молинон. Нищо, на следващия ден щях да мина да си го прибера.

- Честито, синко, сигурно си много горд от себе си? – гласът на баща ми ме извади от сутрешната идилия в нашата кухня. Днешният вестник беше оставен демонстративно отворен на спортната страница на кухненската маса. 

- Какво има, Фернан? – попита майка ми, докато приготвяше закуската на печката. 

- Виж какво пише тук – сочеше ядосано баща ми заглавието на страницата. “Ултрасите на Валядолид и Спортинг провокираха тежки инциденти преди мача“. – Виж какво е правил твоят син вчера във Валядолид. Така като гледам, добре сте си прекарали. 

- Това, което пише там изобщо не е вярно – отговорих спокойно аз. 

- Да, много ясно, сега ще почнеш да ми разправяш, че журналистите си измислят и никой не се бил с никого. 

 - Не, разбира се, че ние се бихме. Не е вярно това, че тези от Валядолид са провокирали инциденти. Те просто ядоха тупаници. 

- Вие сте истинска измет, банда от наркомани и фашисти! Вие сте срам за Хихон! Кога най-сетне ще пораснеш? Вземи учи нещо, намери си хубава работа, а не тази лайняна, която имаш в момента… – Дъртият продължаваше с поредната поучителна тирада. Време беше да се омитам.

Карайки по магистралата си мислех за хилядите спорове, които водех с баща ми относно моят ултра начин на живот и насилието във футбола. Бяхме от два различни свята, никой не можеше да разбере другия. Това беше отдавна изчерпана тема. Навлязох в индустриалната зона на Хихон и паркирах пред Центъра за Металургическо Обучение. Тук работех като инструктор по заваряване с електрожен. Това е моята „лайняна работа“, за която говореше баща ми. Бях пренебрегнал всичките семейни съвети да влезна в университет, за да стана част от безработните висшисти в държавата.

Тръгнах към класната стая, за да се подготвя за поредния урок. Харесвах работата си, не ми плащаха много, но и не работех много, така имах време за всичките мои „околофутболни“ дейности. Учениците ми, макар и създавайки понякога проблеми, бяха пичове.

 - Ей, шефе, свиквайте вече със селските стадиони, щото догодина ще сте в Б група.

Добре де, почти всички ученици бяха пичове. Алекс, малолетен младеж със скорошна атака от акне по лицето, ме чакаше опрян на вратата на класната стая. Вече два пъти го бях предлагал за изключване, но директора не позволяваше. Беше слаб ученик, мързелив, невъзпитан, шумен и най-лошото – беше фен на Овиедо.

 -Сядай си на мястото, започва урока. – казах му аз троснато. Търпях го цяла година, но най - лошото вече беше минало. Оставаха ми 2 седмици до края на курса и след това щях хубаво да си поговоря с него и да изтрия вечната ехидна усмивка от лицето му.

В 3 часа приключих със занятията и потеглих отново към града с моето Рено Клио. Беше чудесен момент да хапна и да си почина след вчерашната одисея във Валядолид. Но преди това имах още едно задължение…

Инес излезе от Академията „Маркиз Сан Естебан“ в 3 и половина, говорейки си с един зализан дълъг гъзар, който винаги я придружаваше след часовете. Носеше бяла блуза, къса лятна рокличка и сандали в тон със прекрасното слънчево време в момента. Качи се в колата ми и ме целуна по устните. 

 - Как ти мина денят? – попитах я аз. 

- Нормално, цял ден скучни лекции, вече нямам търпение да започва сесията. Ти как си?

 - Същото, поредния безсмислен ден на работа. И ако случайно те интересува, вчера загубихме с 1:2. 

 - Знаеш, че изобщо не ме интересува.

Знаех го много добре. Гаджето ми не се интересуваше от нищо, свързано с футбола. През двете години, в които бяхме заедно, тя не се поинтересува дори за секунда за света на ултрасите, който обитавах. И колкото и да изглежда странно, смятам че това беше нещото, което най-много ме привличаше в нея. Като че ли ми казваше: „Аз харесвам теб, и само теб, а не футбола, ултрасите или Спортинг. Само теб.“ Много от моите приятели ултраси водеха своите не интересуващи се от футбол приятелки на мачове на Спортинг. Аз не можех да й причиня това. За мен тя беше отдушника на моите футболни страсти. Но всичко в този свят си има граници. Тя също. Усещах, че края на нашата връзка наближава, но не се притеснявах, имах си приоритет в живота. И той е да защитавам цветовете на любимия клуб. Това е най-важното! 

- След като не правихме нищо заедно този уикенд, ще се видим ли поне следващата неделя? – попита ме Инес.

 - Теоретично – да. Все още не е потвърдено, но най-вероятно следващият мач ще бъде в събота следобед – отговорих и аз. 

- Ааа, вярно, мачът. Колко съм глупава! За 2 години така и не се научих, че мачът винаги има предимство, пред това да излезем някъде заедно. Поне ще дойдеш ли в сряда на вечерята в къщата на моите родители или и това забрави? 

 - Не съм забравил, ще дойда разбира се.

Погледът й показваше, че изобщо не ми вярва. Паркирах пред къщата й и в същия момент ми звънна телефона. Беше Боро и трябваше да вдигна. Инес ме целуна сухо по устните и излезе, тряскайки вратата на колата ми със сила. Беше нейният личен протест срещу поредната намеса на „хулиганизма“ в нашата връзка. Изобщо не й обърнах внимание. Това, което ми казваше Боро по телефона беше много по-важно.

Спрях с бясна скорост и свирене на гуми пред южната трибуна на Молинон. Тичайки се насочих към стаичката, в която държахме ултра материалите и знамената. Боро, Хуанхо и Аргу вече бяха там. Между тях по пода се виждаха разхвърляни знамена и факли, свидетелство на чуждо нахлуване в нашата обител. Никой от присъстващите не говореше, стаичката приличаше на погребален дом. 

- Споко, Пиру – опитваше се да ме успокои Хуанхо – един от пазачите на стадиона ги е видял и веднага е позвънил на куките. Избягали са, когато са чули сирените, само са имали време да ни гепят голямото знаме “ВИНАГИ ВЕРНИ“, всичко останало си е тук. 

 - Къде е шалът ми? – попитах неспокойно аз 

 - Кой шал? 

 - Моят шал. Митичната зебра на дядо ми, която нося винаги. Онзи ден след връщането от Валядолид я забравих тук – докато му обяснявах, трескаво търсих шала навсякъде между кашоните с ленти, факли, димки и тениски в нашия клуб. Не го намерих. 

 - Спокойно бе, брат, нищо чак толкова фатално не е станало – каза Боро. 

 - Нищо чак толкова? Откраднаха ни деветметрово знаме, а този капут се е притеснил за някакъв си шал. Аре стига глупости! – беше Аргу. Не можах да издържа, хванах го за гърлото и го опрях в стената, крещейки: 

 - Този шал е на повече години от баща ти, кретен.

Останалите ни разделиха. Опитвах се да го ударя, както и той мен, но приятелите успяха да ни удържат и да изкарат Аргу извън стаичката. Зазвъня телефона на Боро. Беше Лео, който се интересуваше от размера на щетите. Когато приключи разговора, Дебелия ни уведоми, че капото иска да говори с нас и трябва да го изчакаме. Намираше се на 40 минути каране от нас, но дойде за 20. 

 - Трябва да отидем и да си върнем знамето. – каза Лео след кратка инспекция на стаичката. 

 - Къде? – попита го Хуанхо 

 - Къде може да бъде? В Тартиере, стадиона на Овиедо. И те имат стаичка зад техния сектор.

Никой не го попита защо точно Тартиере. На всички ни беше ясно, че само ултрасите на враговете ни от Овиедо може да са го направили. И че след 2 седмици на дербито ще видим знамето ни, обърнато на обратно, на оградата на противниковия сектор. Това беше унижение, което трябваше да избегнем на всяка цена. 

 - Кога отиваме? – попита Хуанхо 

 - Тази сряда. Прескачаме оградата, разбиваме им вратата, взимаме си знамето, взимаме и техните, и се връщаме. 

 - Разбиването на вратата не знам дали ще се получи – каза Хуанхо – ще вдигнем много шум. Трябва да намерим друг начин да я отворим. 

 - Мисля, че Китаеца може да ни помогне с това – предложих аз.

Инес ми вдигна на второто позвъняване 

 - Кажи?! 

 - Излезе ми нещо неочаквано и не мога да дойда в сряда на вечерята с родителите ти. Хайде да го отложим за четвъртък? 

 - И какво точно неочаквано, ако мога да знам? 

 - Разбиха ни стаичката на Молинон и ни откраднаха знаме. 

 - Леле, страшна трагедия! И предполагам, че ще ходите в сряда да си го взимате и затова не можеш да дойдеш на вечерята, така ли? 

 - Точно така 

 - Ми добре, ще се чуем пак, може би. – каза ми тя студено и затвори телефона.

Не беше един от най-приятните разговори с гаджето ми, но ми беше абсолютно все едно. Единственото, което ме вълнуваше беше да си възстановим откраднатото знаме и моята зебра, не можех да се напрягам и с някакви сантиментални глупости. Излязох навън за да потичам и после да тренирам във фитнеса до нас. След това се обадих на Китаеца, който се съгласи неохотно да участва в акцията в сряда. Надявах се, че всичко щеше да мине добре.

На другата сутрин преподавах поредния урок в училище. 15 минути след започването на часа врата се отвори и се появи боклука Алекс, отново с ехидната си усмивчица. Забелязах, че беше облечен със черна фланелка, на която с готически шрифт беше написано УЛТРАС ОВИЕДО. Беше ясно, че я носи нарочно, за да ме провокира. 

 - Защо влизаш по средата на часа? – го попитах аз. 

 - Аре бе, учителю, 10 минутки закъснение, голяма работа… 

 - Тези 10 минутки са достатъчни, за да имаш неизвинено отсъствие. Сега можеш да си ходиш да си доспиш вкъщи и да дойдеш за следващия час. – казах му аз. 

 - Леле, учителю, неизвинено отсъствие! Сега вече не знам какво ще правя до края на живота ми. Много сте лош, признавам. – отговори ми той, предизвиквайки усмивките на целия клас.

 - Ами може би следващия път, вместо да ти пиша отсъствие, може просто да ти разбия муцуната – изкрещях му аз, удряйки с юмрук в стената.

Настана гробна тишина в класната стая, никой не се помръдваше. Страхотна дисциплина цареше до края. Това беше най-приятния час, който съм водил в този център за обучение. Много проблеми в училище биха се решили, ако позволяваха на преподавателите да раздават от време на време шамари на проблемните ученици. За жалост, дори и в курсовете по заваряване това беше невъзможно. 

 - Изагире, ела веднага тук!

Гласът на директора на училището достигна до кабинета ми. Потния дебелак седеше на бюрото си с разгневено изражение. 

 - Един ваш ученик дойде и се оплака, че сте го ударил по време на час. 

 - Че съм го ударил? Ако го бях ударил, щеше вече да е в Бърза Помощ. – отвърнах аз с ярост. 

 - Тогава какво точно се случи? 

 - Еми, да кажем, че вкарах една тупаница в стената, за да коригирам неговото поведение. И му казах, че ако още веднъж закъснее за час… 

 - Ще му разбиете муцуната! – прекъсна ме нервно директора. – нали знаете, че това не са педагогически методи? 

 - Разбира се, че не са. Единствения изпитан метод към такива отрепки е да се вземе един нож, да се мине от единия край на врата му до другия и да му се отреже главата.

Ченето на дебелия директор увисна от изненада. Повече от половин минута той ме гледаше с изненада, и дори уплах. След това заговори бавно. 

 - Този петък свършват занятията. Имате време да починете до септември и да преосмислите вашите варварски методи, ако искате да продължите да преподавате тук.

 - Благодаря ви за съвета, господин директор, ще го направя. – казах аз и се отправих към вратата.

 - Има и още нещо, Изагире. – върна ме той – от стаята за практика на вашия курс е изчезнала една електрическа горелка. Да знаете нещо по въпроса? 

 - Доста неща изчезват в това училище, но определено аз не съм този, който може да ви помогне.

 - Добре, ако разбереш нещо да ми кажеш. И помисли върху това, за което говорихме. Свободен си.

За втори път Лео падна на земята като чувал с картофи. Като хулиган можеше да бъде звезда в Шампионската Лига, но в прескачането на огради нивото му беше на А окръжна група. Предложих му ние с Китаеца да прескочим, а те с Боро да останат да пазят и той се съгласи. Насочихме се на север, хубавото на Кочината беше, че всички сектори са свързани, така че щяхме да стигнем лесно до стаичката на ултрасите. Оглеждах се за охранителни камери, но не се виждаше нищо подозрително. Стигнахме лесно до стаичката и застанахме пред металната врата. Китаеца с неговото тъмно минало на квартален престъпник отвори ключалката за секунди.

Влезнах първи и насочих фенера към пода. Обходих със светлината цялото помещение, имаше няколко кашона и 4 знамена, навити и опрени на стената, но нито едно не беше нашето, защото бяха сини. Започнах да оглеждам по-подробно стаичката – спрейове, шаблони на букви, факли, кутии от военни димки, маратонки…Маратонки? Насочих още веднъж фенера. Наистина имаше една черна маратонка Адидас, която стоеше до друга маратонка Адидас и двете заедно бяха свързани с панталон, в който се предполагаше, че има човек. От страх загасих фенера.

 -Китаец, тук отзад има някой.

 - Чакай, че май намерих ключа за лампите. – отвърна ми той.

И тогава дойде светлината. А с нея се появиха 7, 8 може би дори 10 ултраси на Овиедо в дъното на стаичката, стоящи със скръстени ръце. Нямаше никакво съмнение, очакваха ни, беше класическа засада. В средата на групата един дебелак с размерите на хипопотам носеше сгъваема палка. Обърнах се да бягам, но беше късно. Първият удар ме свали на земята, приготвих се да покрия главата си, защото бях сигурен, че ще получа стотици тежки тупаници. И тогава, точно пред очите ми на пода видях нещо познато, нещо което за момент ме накара да забравя за шибаната ситуация в която се намирах. 

 - Назад, копелдаци! - над мен стоеше Китаеца с изваден нож-пеперудка с доста дълго острие.

Говедата спазваха почтителна дистанция от ножа на приятеля ми, което ми позволи да се измъкна и да мина зад него. Но преди това грабнах обекта на пода, който щеше да обясни много неща. След това и двамата се втурнахме назад. Естествено глутницата ултраси ни последва. И тогава видяхме Лео, стоеше спокойно на 200 метра от нас, а зад него беше неговият СЕАТ Толедо със запален мотор и Боро зад волана. Бягахме с всички сили към колата, подминахме Лео и нахлухме с трясък в автомобила. Лео обаче не беше с нас, стоеше още навън и чакаше преследвачите ни. Видях в ръцете зад гърба му бухалка за бейзбол. Изчака да се приближат до него и удари първия с бухалката със цялата си сила. Говедото се строполи веднага. Останалите застинаха на метри от него.

 - Хайде, кучи синове, кой ще е следващия? - извика Лео, заплашвайки ги с бухалката.

Никой не пожела да се приближи. И аз така бих направил. Никой не желаеше да рискува живота си, а познавайки Лео беше ясно, че тази битка можеше да има фатален край за някого. Лео се запъти към колата и седна на предната седалка, а Боро подкара с бясна газ. Сега вече ултрасите на Овиедо не стояха безучастно а тръгнаха след нас, хвърляйки камъни по автомобила. Все пак успяхме да се измъкнем без сериозни поражения. 

 - Значи, нито следа от нашето знаме, а? - питаше се на глас Лео вече по магистралата за Хихон. – Това си беше засада, знаеха че идваме. Как ли са разбрали? А ти, Пиру, какво им открадна на тези боклуци? – попита ме, гледайки обекта в моите ръце. 

 - Една електрическа горелка – отговорих аз. – С логото на моето училище…

                                                                                          следва продължение